ЗА УПРАВЛЯВАЩИТЕ И УПРАВЛЯВАНИТЕ – ПО ПРИНЦИП

управляващитеНикоя държава не може да просъществува без йерархия, без управляващи и управлявани. Елитарна безсмислица е едните или другите да си мислят, че са по-отговорни от другите. Едните – защото са властимащи, а другите – защото разполагат с инструментите на контрола. Това, че някой има повече власт не означава, че той е по-отговорен. Така както, като се възползваш от демократичното право да критикуваш, да се държиш безотговорно. Според мен, всички не трябва да губят усещането, че това е тяхната държава и водещи за двете страни са законите и правилата. Можете да сте сигурни, че това е единствения начин държава и граждани да работят заедно.

Някой беше стигнал до извода, че отчуждението между работещите в една компания расте право пропорционално на броя на работещите в нея. Логично е да кажем същото и за гражданското общество. Известно ни е, че историята е хронология на лидерските действия на будни хора или на групи, обединени идеологически. Те съзнателно са служели на идеи, въздействащи обединяващо на народите. В същото време са съумявали да включат и други хора в реализирането им. Обикновено работещите за успешни обществени каузи са били наясно, че за да спечелят някого за реализирането им, има две предпоставки. Първата – повече членове на обществото да бъдат запознати с тях или с проблемите, които предлагат за решаване. Втората – самите граждани или групи да са в състояние да идентифицират съществуващите възможности за колективно усилие.

Въпросът за взаимоотношенията между управляващи и управлявани не бива да се омаловажава. Управляващите, които и да са те, трябва да са наясно, че откритостта и истината за реализираните от тях политики, информираността и минимизирането на бюрокрацията в контактите на гражданите с държавата, са двата успешни подхода за сближаването помежду им. Това ще е и най-директното послание, че управляващите ги е грижа за управляваните. Другият много важен подход е, когато управляващите предлагат не една, а повече идеи за решаването на даден проблем, провокирайки съзнателно проактивно мислене, но напомняйки по този начин, че повечето проблеми в обществото нямат само едно-единствено вярно решение. Това е и добър знак, че те искат да чуят и други различни идеи и решения.

Ако едни управляващи искат да получават потвърждение за доверието на хората към тях, те трябва да им предложат възможности за включване в решаването на обществените проблеми. Така че темата за взаимоотношенията между управляващи и управлявани има и един друг аспект. В теоретичен смисъл това би означавало “човешкото съзнание да бъде предизвиквано да създава мисли”(Майкъл Гюилен). В контекста на нашата тема, всяко правителство трябва чрез политиките да предлага поводи за размисъл от страна на гражданите. Как? Като се създават възможности за изграждането на нови връзки между тях и управляващите, респективно и държавата. Да поискаш решения от управляваните означава да ги направиш съпричастни към управлението. Водещ трябва да е девиза, че винаги има по-добра идея. Подобен подход е много успешен, когато нещо не се случва така, както трябва, а търсенето на съвместно решение е задължително.

Колективното усилие е смисъл на всяка комуникация между управляващи и управлявани. В тази връзка не мога да отмина ролята на опозицията. При всички случаи, ако тя е истинска и се изявява като алтернатива на управляващите, нейната роля е градивна и мобилизираща. И в никакъв случай – насочена срещу авторитета на институциите като представляващи държавата. Още по-малко – антидемократична и в конкуренция със законите и правилата. Не е добър знак за демокрацията, ако превръщаме законите в жертви на личната политика – едно понятие, което намирам, че е много подходящо определение за начина, по който опозицията се опитва да сваля правителството – с искане на оставки, с поставяне на ултиматуми и на условия. И за да не съм голословна – най-добрият пример е актуалното опозиционно поведение на ДПС и БСП.

Вие как тълкувате думите на Хамид Хамид:”Искаме всички “Патриоти” да се махнат от това правителство…Имаме решение за демонтаж на това правителство и твърдо ще настояваме за този демонтаж”? По мое мнение ДПС са доста изнервени от отсъствието си във властта. Напомняйки ни постоянно каква демократична и европейска партия са, с това си изказване въпросният депутат занули тази самооценка за мястото им в ценностната йерархия на българския политически живот. Бих могла от тези думи да извлека аргумент за пренебрежителното отношение на нашите политици към публичното говорене или за неумелото му владеене. Но по-точното е – груб опит за погазване на представителната демокрация, основана на принципа за избор на политици, които представляват тези, които са ги избрали. Трябва да сте политически неграмотни или да си “затворите очите”, подценявайки подобно ултимативно искане.

Повече от ясно е, че ДПС иска да влезе във властта, и то не как да е, а чрез прокламираното от тях правителство на малцинството. Аз вече изразих моето отношеие към една такава форма на управление в публикацията “Демокрацията, която опозицията иска да убие”. Между другото, и БСП не е безразлична към подобна идея. И двете партии се опитват да ни внушат колко остаряла форма било коалиционното управление, сякаш подготвяйки ни за формата на едно бъдещо съвместно упражняване на власт. Очевидно плановете им в тази насока са свързани с програмно правителство, което според тях ще “разчита на програма и идеи, а не на някаква аритметика”. Въпреки че отричат всякаква координация в действията си, изглежда, че ДПС и БСП действат съгласувано за свалянето на сегашното правителство. Говорейки почти в един глас срещу „остарялата” коалиционна форма на управление, това по-скоро ми звучи като препратка към евентуално съвместно упражняване на власт, надявайки се на предсрочни парламентарни избори. ДПС търси начини да си върне ролята на фактор при упражняването на власт и затова влезе в тона на ултиматумите и поставянето на условия. Колкото до БСП – твърде много са вътрешните й проблеми. Влизането в образа на “изборджийска партия”, както я определи един от представителите на вътрешната й опозиция, е спасение за нейната лидерка и начин да отклони общественото внимание от себе си.

Доверието в политиката е ключова стойност. Управляваните вярват ли на управляващите? Гражданите вярват ли на правителството? А на опозицията? Защо понякога общото чувство за несправедливост е по-важно от индивидуалното? Доколко управляващите трябва да се съобразяват с този фокт? Оценката и признанието за свършеното от политиците ли е водещото, което е определящо за политическия ни избор? Все въпроси, свързани с темата. В обобщение – и управляващи, и опозиция имат една обща цел да удовлетворяват очакванията на електората. Но кой как го постига, не зависи от гражданите. Политиката е процес с отворен край. А и не винаги полагането на много усилия водят до по-добри алтернативи…Струва си да си помислим върху това. И колкото целта на тази статия не е да ви казвам как да действате според ценностите си, аз не подценявам вашия личен избор…

Posted in and tagged , , , .

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *