ПАРЛАМЕНТЪТ КАТО КОМУНИКАЦИОНЕН ФОРУМ

парламентътИзвестно е, че парламентът има три функции – законодателна, да контролира изпълнителната власт, и третата – ролята му на комуникационен форум, от което следва, че чрез дебатите се въздейства директно за формиране на обществено мнение. Успява ли да го постигне? Въпрос, който намира отражение в доверието на гражданите към тази институция, която е с най-много възможности за прозрачност на парламентарния живот. Сред тях са и откритите парламентарни заседания, чрез които гражданите стават свидетели на законодателния процес и научават повече за това как се представляват  и защитават техните интереси от страна на управляващото мнозинство и на парламентарната опозиция. Тук е и мястото, където представители на правителството се отчитат за своята дейност и отговарят на въпроси, отправени им от представителите на народа. Дебатите, мненията, предложенията и декларациите превръщат парламента в жив организъм, затвърждаващ усещането, че представителната демокрация е реалност и работи.

Не мисля да се спирам на предимствата на парламентарната демокрация, защото те са неоспорими. Парламентът е институцията с най-голям демократичен потенциал. Депутатите са пряк избор на гражданите и са техни представители. Затова очакванията им са свързани с изпълнението на предизборните обещания. Нещо повече – за онези от тях, които са направили информиран избор, парламентарната дейност продължава да им влияе при формирането на гражданска позиция. Точно тези граждани не гледат безразлично на парламентарната атмосфера. Те одобряват или приемат критично аргументите и контраргументите, които чуват, както и основанията “за” и “против”. Тези граждани са наясно що е това представителна демокрация и оценката им за нея преминава през контрола на гражданското общество.

За голямо съжаление, на депутатите от парламентарната опозиция, в частност от БСП, някак не им се отдава да ни убедят, че осъзнават своята роля на опозиция в този парламентарен мандат, както и че са загърбила изборите. А от тях ни дели само една година, дошло е време за работа! Напротив, БСП продължава да възприема парламентарната трибуна единствено като място за предизборна пропаганда. Чрез нея се атакуват управляващите. Водещи са спекулативните интерпретации и фалшивите новини, като се отричат или се неглижират реалните тенденции и резултати, постигнати от тях. Подобно необективно отношение не остава незабелязано, както и упражняването на опозиционност, заради самата опозиционност. Последното потвърждение е и начинът, по който социалистите се включиха в дебата за пакета “Макрон”.

Бих казала, че онова, което се случва в пленарна зала се възприема като резултат на драматургия и на опит. В тази връзка, и като цяло, противопоставянето е нормално и обичайно, предвид различията. Едно от тях е в привързаността към едни или други политически и общочовешки ценности, залегнали в идеологията (доколкото съществува). Парламентарното говорене е преди всичко предизвикателство към познанията, експертизата, притежаваните ораторски умения, житейския и политически опит на всеки един депутат. Има и изкушения, подхранвани по време на директните излъчвания, които събуждат вкус към драматични речи, подсилени с емоционално повишаване на интонацията, почти а ла кресчендо. И това се наблюдава при онези депутати, които умишлено се опитват да скрият от нас дефицита в нивото на личното си познание – интелектуално, експертно, политическо. Като оратори, в повечето случаи, те разчитат на   свръхемоционалност и на арогантно поведение, както и на употребата на агресивен език.

Едва ли българските граждани имат нужда да бъдат убеждавани емоционално от трибуната на парламента, защото както казва професор Де Боно: ”Тогава, когато емоциите навлязат в логиката на мнението, те стават опасни.” Когато обаче, изказващият изрично обозначи емоционалното си поведение като чувства, маркирйки го с изречението: ”Това е, което чувствам по въпроса“, няма никаква опасност, твърди авторът на латералното мислене. Казвам го за онези депутати, които ще се позаинтересуват от Системата за латерално мислене и по този начин искам да ги провокирам да научат какво е това паралелно мислене, за какво служат т.н. формални мисловни инструменти, методи и подходи, въведени от Де Боно.

В пленарната зала често ставаме свидетели на нарочно провокирана „гюрултия”. Тя не е случайна, а преследвана тактическа цел, за да се избяга от изложението на смислени аргументи. Не са малко и примерите, когато се разчита на подобен подход, за да се скрие неравновесието в задаването на правилния политически тон или в неспособността да се участва активно в парламентарната дейност. Всъщност ключът е в умението да се дебатира, както преди  внасянето на законопроекта, така и след това – по време на първо и второ четене. Изненадана съм, че конституционното разбиране за ролята на парламентарното мнозинство, което крепи всяко правителство, може да бъде до такава степен изкривено, че да бъде отхвърлен интерактивния  подход, прилаган и по отношение на парламентарните групи, извън него. Каква заплаха, нарушение или какъв знак може да се съдържа в опита да се търси  сближаване на позиции и по-широка подкрепа, когато става въпрос за законопроекти, свързани с голям обществен интерес или с граждански очаквания? За такива законопроекти става дума и когато вицепремиерът Валери Симеонов и министър Каракачанов поканиха председателите на парламентарните групи на опозицията за срещи в сградата на парламента, за да ги запознаят с тях.

Сещам се, че след срещата на лидерката на социалистите с вицепремиера Симеонов, тя направи изявление. От него стана ясно, че ситуацията й изглеждала странна – “в парламентарната република има мнозинство, в което участват определени партии, има правителство, има опозиция. Впечатлението ми е, че се излиза извън рамките. Всяка партия не излиза с програмата на правителството, а със свои програми и търси плаващи мнозинства. Това е нова ситуация… ВМРО и НФСБ тръгват със свои законопроекти, които не срещат подкрепа и търсят такава извън управляващото мнозинство. Не е нормално това”. Първо, това прозвуча спекулативно и имаше за цел поредните внушения, които да породят съмнения около стабилността на коалицията ГЕРБ-ОП, и второ, прозира едно дълбоко неразбиране за ролята на интеракцията в парламентарната комуникация. Взаимодействието е част от доброто качество на всяка парламентарна  дейност. Затова се надявам, че подобна погрешна интерпретация е единствено в духа на познатото конвейeрно  политическо говорене на БСП, а не е знак за непознаване на функционирането на парламента. Странното е, че журналисти и политически коментатори – противници на управляващите, също подеха тази тема, целейки се в стабилността на коалицията.

Взаимодействието между всички парламентарни групи, още в етапа на предлагане на законопроекти,  е нещо нормално и гарантирa по-широк консунсус и подкрепа. Стига да бъде осигурена видимостта при сближаването  на позиции и принципи в интерес на обществото. В случая, коалиционното правителство има своя програма с изписани задачи и теми, принципи и подходи за реализиране на политики. Всичко, извън нея, което не е обект на предварителен консенсус, не фигурира там. А и не може да се очаква, както му се наложи на Бойко Борисов нееднократно да обяснява, че ГЕРБ като част от коалиционната формула ще стане ОП, а ОП ще станат ГЕРБ. Нормално е да се търсят плаващи мнозинства за реализиране на онези законопроекти и политики, за които не е бил постигнат предварителен консенсус и те не са включени в коалиционната програма на правителството.

В този контекст питам, а в какво реално би се изразила парламентарната дейност на опозицията в един четиригодишен мандат, ако тя не търси съмишленици сред останалите парламентарно представени партии, за да прокара свои законопроекти? Да приемем ли, че щом лидерката на БСП подценява и отхвърля интерактивния подход, да предполагаме ли, че нейната партия ще продължи да губи енергия и да търси самочувствие в опозиционност, заради самата опозиционност? Означава ли, че да подменя  реалността със спекулации, скалъпяването на фалшиви новини, внушенията за “масово” обществено “недоволство”, ще продължат да са част от тактиката й да наслагва обществено усещане за “съществуваща” предизборна ситуация?

По повод на основанията за предизборна ситуация. Демокрацията е общество на свободата на мненията и на позициите. Протестите са най-достъпният инструмент да се изрази несъгласие с конкретни парламентарни решения или с определени политики на управляващите. И за правителството,  и за парламента  това може да е сигнал, че в обществото има проблем, който те са пропуснали да идентефицират. Следващата стъпка е  да се взаимодейства с недоволните и да се дебатира със засегнатите. И този път става дума за сближаването на позиции, така че да се стигне  до  консенсусно  решение. Спекулация е, че протестите са винаги повод за искане на оставка или че съответното правителство е с изчерпани конституционни възможности да преговаря, да търси решения и да продължи да управлява. Ние трябва да свикнем да гледаме на гражданското недоволство като на изразяване на позиция, което е едно положително явление  на реалната демокрация. Отбелязвам, cтига то да е спонтанно и да не е “яхнато” и манипулирано от някоя партия, която е решила да го използва за своите тяснопартийни политически цели.

Практически невъзможно е да искаш да печелиш доверие с рефрена: ”Ако ние дойдем на власт…”. Това  по-скоро е игрови подход, но не и сериозна заявка за готовност да се печелят избори. Не е и гаранция за справяне с едно бъдещо управление. Повече ни напомня за напразни усилия да се демонстрира алтернатива и е израз  на политическа слабост да се влезе реално в тази роля. Когато си в опозиция, парламентът е този, който дава шансове за алтернативност. И може би началото е в генерирането на законотворческа дейност, която в достатъчна степен да отразява по-широк обществен интерес, а после  да се преодолее и дефицита на умения за изработване на съгласие. Иначе, предвид начина на функциониране на парламентарната демокрация, да се иска постоянно и неоснователно оставката на едно правителство, може да се тълкува и като  опит да бъде атакувана самата конституция, но и държавността. А както е известно, тя се крепи на определени демократични принципи. Един от тях е, че гражданите се тези, които  в условията на свободни и честни  демократични  избори, казват кой да ги управлява и кой да е в опозиция. А такива избори у нас имаше преди една година.

Вече казах, че една парламентарна опозиция трябва да използва парламентарното време, като изработва достатъчно качествени проектозакони и търси съмишленици. Смисълът на печелене на политическо доверие не е в опитите да се принизява парламенаризма с измисляне на скандали, нито пък е в постоянното отправяне на внушения за “апокалипсис” в държавата и в управлението. Работата й е да възприема себе си като активен субект в процеса на формиране и контрол на държавната политика с реални инструменти, но и да е изразител на вътрешнопарламентарния диалог. Не е важно чий е законопроектът, който се обсъжда. От появата на един качествен закон печелят всички – управляващото мнозинство, опозицията, гражданите. Затова опозицията трябва да се научи да комуникира и да взаимодейства с управляващото мнозинство. На мнение съм също така, че възникването на силна опозиция, която да предлага смислени алтернативни решения, е желателно и е здравословен признак, че парламентарната демокрация е жизнена и зряла.

Posted in and tagged , , , .

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *